Порно рассказы селска

Излиза извън битовия жанр.Както вече разбрахме, Петров-Водкин обичаше червения цвят. Но в този случай червеното не е просто пола на селска жена или шапка на работник. И цял кон. Цветът става нещо повече от доминиращ. Но просто всепоглъщаща.Освен това конят е умишлено уголемен. Просто не се вписва в картинката. Краката, опашката и ушите на коня не бяха включени в кадъра.Той е много близо до нас. Той буквално се опира на нас. Оттук и чувството на безпокойство и дискомфорт.И за капак - един отстранен, не на място спокоен поглед на млад ездач. Не само, че ни е трудно да повярваме, че такъв младеж може да се справи с такъв колос. Той също не е много концентриран.Кузма Петров-Водкин. Къпане на червен кон (детайл). 1912 Третяковска галерия, МоскваПо правило това не води до добро. А всички знаем до какво са довели добрите намерения на революционерите. Когато "Червеният кон" в един момент излезе извън контрол и започна да мачка всички. Вече не разбирам кой е прав и кой крив.Всичко това заедно прави картината символична и пророческа.Може ли Петров-Водкин да се нарече визионер? До известна степен да. Блестящите художници са в състояние да разчетат невидимите слоеве на Вселената, без да го осъзнават.Той не осъзна. Имайки предвид, че рисува кон в навечерието на Първата световна война. Без да подозира, че скоро цялата му страна ще стане червена. На картата на света.***Коментари други читатели виж отдолу. Те често са добро допълнение към статия. Можете също да споделите мнението си за картината и художника, както и да зададете

И той ме гледа намръщена. Опитва се да е мил, но нещо не му се получава. След 30 минути започна свинския празник. Нещо ми стана нервно и мъчно за прасето. Общо петима мъже, едно прасе, една кифла, двор и стара неизмазана селска къща. Идилия! Усетих болки и стягане в колема. Дойде ми! Баш днес ли трябваше да бъде? Размина ми се секса, само дето дойдох в тази мизерия! Дано свърши по-бързо.Отидох до тоалетната и си сложих тампон. Няма да казвам, че последния ремонт на тази къща е правен сигурно през 1980 година. Върнах се пак при мъжете, а те натиснали прасето. То квичи и се бори, те също! Голяма борба. По едно време се чу писък. Обаче не на прасето, а на чичото на Симеон. Чичо му Вълко, стана жертва на празника. Прасето го ритна в слабините. Картината беше повече от смешна. Чичо Вълко се търкаля в калта и си държи топките, другите мъже бягат след прасето, защото го изпуснаха, а аз седя в ъгъла и се смея.Изпратиха мъжете, Вълко на втория етаж да си почива, че уж му няма нищо, а едва гледа. Аз отидох до магазина да си купя цигари, защото нещо тази картина с прасето нямаше да ми понесе. Забавих се 20 минути, и като се върнах, всичко беше в кръв и кал. Пак ме стегна корема и реших да отида до тоалетната. Смених тампона и отидох да видя чичо Вълко. Той завит с един губер и свит на топка.Питам го как е, а той се прави на мъж и казва че нищо му няма, малко бедрото го боляло. Викам му, дай да направим компрес студен, за да не стане синина. Той в началото се дърпаше, но после се съгласи. Намокрих някаква стара хавлия, която намерих и отидох да я сложа.Той смъкна анцуга и остана по дрипавите

Добродушно изражение. Ръкавите й бяха навити нагоре и носеше престилка.— Ето! — възкликна жената — Тя се събуди! Елате, доктор!Госпожа Раймър отвори уста, за да каже някои неща, но те останаха неизречени, защото мъжът, който влезе след пълна жена, изобщо не приличаше на елегантния и мургав доктор Константин. Беше приведен възрастен човек, който я оглед иззад дебелите стъкла на очилата си.— Така вече е по-добре — каза той, като се приближи към леглото и взе китката на госпожа Раймър. — Скоро ще се оправите, драга моя.— Какво ми е? — поиска да узнае госпожа Раймър.— Припаднали сте — обясни докторът. — Два дни бяхте в безсъзнание. Няма нищо страшно.— Хубаво ни изплаши, Хана — каза пълната жена. — Мяташе се и бълнуваше невероятни неща.— Добре, добре, госпожо Гарднър — побърза да я спре докторът. — Но пациентката не бива да се вълнува! Скоро ще се изправите на крака и всичко ще е отново наред, драга моя.— Не се тревожи за работата, Хана — продължи госпожа Гарднър. — Госпожа Робъртс идва, за да ми помага, така че се справяме. Ти си лежи спокойно и се оправяй, миличка.— Защо ме наричате Хана? — попита госпожа Раймър.— Ами, нали така ти е името! — рече объркано госпожа Гарднър.— Не. Моето име е Амелия. Аз съм Амелия Раймър. Госпожа Абнър Раймър.Докторът и госпожа Гарднър се спогледаха.— Е, почивай си! — каза госпожа Гарднър.— Да, да, не бива да се тревожите! — посъветва я докторът.Те излязоха. Госпожа Раймър остана да лежи в леглото и да недоумява. Защо я нарекоха Хана и защо си размениха онзи поглед, сякаш им стана забавно, когато им каза истинското си име? Къде се намира и какво става с нея? Тя се измъкна от леглото. Почувства слабост в краката си, но успя да отиде бавно до малкия прозорец-капандура и да погледне… Видя някакъв селски двор! Напълно объркана, тя се върна обратно в леглото. Какво прави в тази селска къща, която не бе виждала никога в живота си?Госпожа Гарднър влезе отново в стаята с паница супа на поднос.Госпожа Раймър я засипа с въпроси.— Какво правя тук? Кой ме е довел?— Никой не

Ако имах всичките пари в света, това би ме направило дама? Благодаря, не желая да съм дама. Дамите са безпомощни и негодни за нищо. Джо е достатъчно добър за мен и аз съм достатъчно добра за него. Ние сме си лика-прилика и ще бъдем щастливи. А що се отнася до вас, господин Паркър, дето си пъхате гагата навсякъде, разкарайте се и не се месете неща, които не се отнасят до вас!Господин Паркър Пайн извади от джоба си лист хартия и го подаде на госпожа Раймър.— Това е пълномощното, което ми дадохте да ви представлявам като ваш адвокат — каза той. — Да го скъсам ли? Предполагам, че незабавно ще поемете отново управлението на вашето богатство.Върху лицето на госпожа Раймър се появи странно изражение. Тя отблъсна с ръка хартията.— Вземете си го. Казах някои неща по ваш адрес… и някои от тях си ги заслужавате. Лукав човек сте, но въпреки това ви вярвам. Ще прехвърля седемстотин лири в тукашната банка. С тях ще си купим една ферма, която сме си харесали. Останалите пари… ами, дайте ги на болници.— Вие, разбира се, не искате да кажете, че давате цялото си богатство като дарение на болници?— Точно това искам да кажа. Джо е мил и прекрасен човек, но е слаб. Ако се сдобие с пари, ще се провали. Успях да го отдръпна от пиенето, искам и в бъдеще да го държа далече от него. Слава Богу, знам какво искам да правя. Няма да позволя на парите да попречат на щастието ми.— Вие сте забележителна жена — каза бавно господин Паркър Пайн. — Една на хиляда би постъпила като вас.— Значи, само една жена на хиляда има ум в главата си — отбеляза госпожа Раймър.— Свалям ви шапка, госпожо — заяви господин Паркър Пайн с необичайна нотка в гласа. Той тържествено повдигна шапката си и се отдалечи.— И внимавайте Джо никога да не узнае! — извика след него госпожа Раймър.Тя стоеше на фона на залязващото слънце с огромната синьо-зелена зелка в ръцете си, с отметната назад глава и изправени рамене. Величествена фигура на селска жена.