Порно рассказы селска

Излиза извън битовия жанр.Както вече разбрахме, Петров-Водкин обичаше червения цвят. Но в този случай червеното не е просто пола на селска жена или шапка на работник. И цял кон. Цветът става нещо повече от доминиращ. Но просто всепоглъщаща.Освен това конят е умишлено уголемен. Просто не се вписва в картинката. Краката, опашката и ушите на коня не бяха включени в кадъра.Той е много близо до нас. Той буквално се опира на нас. Оттук и чувството на безпокойство и дискомфорт.И за капак - един отстранен, не на място спокоен поглед на млад ездач. Не само, че ни е трудно да повярваме, че такъв младеж може да се справи с такъв колос. Той също не е много концентриран.Кузма Петров-Водкин. Къпане на червен кон (детайл). 1912 Третяковска галерия, МоскваПо правило това не води до добро. А всички знаем до какво са довели добрите намерения на революционерите. Когато "Червеният кон" в един момент излезе извън контрол и започна да мачка всички. Вече не разбирам кой е прав и кой крив.Всичко това заедно прави картината символична и пророческа.Може ли Петров-Водкин да се нарече визионер? До известна степен да. Блестящите художници са в състояние да разчетат невидимите слоеве на Вселената, без да го осъзнават.Той не осъзна. Имайки предвид, че рисува кон в навечерието на Първата световна война. Без да подозира, че скоро цялата му страна ще стане червена. На картата на света.***Коментари други читатели виж отдолу. Те често са добро допълнение към статия. Можете също да споделите мнението си за картината и художника, както и да зададете

И той ме гледа намръщена. Опитва се да е мил, но нещо не му се получава. След 30 минути започна свинския празник. Нещо ми стана нервно и мъчно за прасето. Общо петима мъже, едно прасе, една кифла, двор и стара неизмазана селска къща. Идилия! Усетих болки и стягане в колема. Дойде ми! Баш днес ли трябваше да бъде? Размина ми се секса, само дето дойдох в тази мизерия! Дано свърши по-бързо.Отидох до тоалетната и си сложих тампон. Няма да казвам, че последния ремонт на тази къща е правен сигурно през 1980 година. Върнах се пак при мъжете, а те натиснали прасето. То квичи и се бори, те също! Голяма борба. По едно време се чу писък. Обаче не на прасето, а на чичото на Симеон. Чичо му Вълко, стана жертва на празника. Прасето го ритна в слабините. Картината беше повече от смешна. Чичо Вълко се търкаля в калта и си държи топките, другите мъже бягат след прасето, защото го изпуснаха, а аз седя в ъгъла и се смея.Изпратиха мъжете, Вълко на втория етаж да си почива, че уж му няма нищо, а едва гледа. Аз отидох до магазина да си купя цигари, защото нещо тази картина с прасето нямаше да ми понесе. Забавих се 20 минути, и като се върнах, всичко беше в кръв и кал. Пак ме стегна корема и реших да отида до тоалетната. Смених тампона и отидох да видя чичо Вълко. Той завит с един губер и свит на топка.Питам го как е, а той се прави на мъж и казва че нищо му няма, малко бедрото го боляло. Викам му, дай да направим компрес студен, за да не стане синина. Той в началото се дърпаше, но после се съгласи. Намокрих някаква стара хавлия, която намерих и отидох да я сложа.Той смъкна анцуга и остана по дрипавите

Добродушно изражение. Ръкавите й бяха навити нагоре и носеше престилка.— Ето! — възкликна жената — Тя се събуди! Елате, доктор!Госпожа Раймър отвори уста, за да каже някои неща, но те останаха неизречени, защото мъжът, който влезе след пълна жена, изобщо не приличаше на елегантния и мургав доктор Константин. Беше приведен възрастен човек, който я оглед иззад дебелите стъкла на очилата си.— Така вече е по-добре — каза той, като се приближи към леглото и взе китката на госпожа Раймър. — Скоро ще се оправите, драга моя.— Какво ми е? — поиска да узнае госпожа Раймър.— Припаднали сте — обясни докторът. — Два дни бяхте в безсъзнание. Няма нищо страшно.— Хубаво ни изплаши, Хана — каза пълната жена. — Мяташе се и бълнуваше невероятни неща.— Добре, добре, госпожо Гарднър — побърза да я спре докторът. — Но пациентката не бива да се вълнува! Скоро ще се изправите на крака и всичко ще е отново наред, драга моя.— Не се тревожи за работата, Хана — продължи госпожа Гарднър. — Госпожа Робъртс идва, за да ми помага, така че се справяме. Ти си лежи спокойно и се оправяй, миличка.— Защо ме наричате Хана? — попита госпожа Раймър.— Ами, нали така ти е името! — рече объркано госпожа Гарднър.— Не. Моето име е Амелия. Аз съм Амелия Раймър. Госпожа Абнър Раймър.Докторът и госпожа Гарднър се спогледаха.— Е, почивай си! — каза госпожа Гарднър.— Да, да, не бива да се тревожите! — посъветва я докторът.Те излязоха. Госпожа Раймър остана да лежи в леглото и да недоумява. Защо я нарекоха Хана и защо си размениха онзи поглед, сякаш им стана забавно, когато им каза истинското си име? Къде се намира и какво става с нея? Тя се измъкна от леглото. Почувства слабост в краката си, но успя да отиде бавно до малкия прозорец-капандура и да погледне… Видя някакъв селски двор! Напълно объркана, тя се върна обратно в леглото. Какво прави в тази селска къща, която не бе виждала никога в живота си?Госпожа Гарднър влезе отново в стаята с паница супа на поднос.Госпожа Раймър я засипа с въпроси.— Какво правя тук? Кой ме е довел?— Никой не